Паметникът на Георги Дражев и загиналите във войните ямболци – история и  съдба

 Христина Женкова, фонд „Възраждане”, Регионален исторически музей – Ямбол

Идеята за издигане на паметник на Георги Дражев и неговите сподвижници от Ямболско, участвали в Априлското въстание 1876 г., вълнува обществеността на града още от първите десетилетия след Освобождението.

За съжаление, до средата на 20-те години на ХХ век, в града са построени два повече от скромни паметника – пирамидата, в памет на починалите в лазарета руски воини-освободители и този на национал-революционерите, издигнат в градинката пред Военния клуб.

За разлика от други селища в България, в които особено в годините след Първата световна война се изгражат монументи и паметни плочи, увековечаващи подвига на героите-воини, изграждането на подобен в Ямбол, се забавя с близо 25 години. А и след издигането му, неговата съдба не е от най-завидните.

За да бъдем справедливи, трябва да отделим заслуженото на един от първите ямболски кметове – Никола поп Иванов, който прави първата стъпка за увековечаването на подвига на Георги Дражев и ямболските борци за национално освобождение. Той е пряк участник в Априлското въстание, като писар на революционния комитет от 1873 година и един от най-близките сътрудници на председателя на комитета и организатор на въстанието в Ямболско Георги Дражев. Още през 1900 година, като кмет, успява да уреди закупуването от Ямболската община на едно място на ул. “Батенберг”, намиращо се до моста за гарата. Там се пренасят и тържествено полагат останките на Георги Дражев и Жеко Андреев, обесени на 11 юли 1876 г.

На гроба е поставен дървен кръст първоначално без надпис. Доста по-късно, чак през 1943 г., мястото е оградено с желязна ограда, а от двете страни на кръста се издигат каменни плочи. До 09.09.1944 г. на това място се провеждат поклоненията и честванията за 3 март.

Официално, инициативата за издигане на мемориален паметник на Априлци е възприета около 1908 г. За целта, тогавашният кмет оглавява сформирания инициативен комитет за набиране на парични средства, необходими за построяването му. През 1925 г. започва разискването, паметникът да съчетава и подвига на загиналите във войните български воини.

До 1935 година, комитетът успява да събере скромните за случая 94 хил. лева и както отбелязва местният печат “дълго бездейства”. Това естествено води до неговото разпускане и сформиране на нов, с ново управително тяло, което трябва да “започне усилена дейност за да се ускори издигането на паметник на обесените ямболски революционери и падналите герои в досегашните войни”, както се казва в неговата програма.

Начело на комитета за паметника застава началникът на ямболския гарнизон полк.Ангелов. В ръководното тяло на комитета са включени представители на общината, офицерството, читалищни дейци, учители, търговци /Апостол Петров, Христо Захариев, Иван Кръстев Златаров – учител, д-р Ботев, Кръстю Георгачиев и др./

През следващите близо три години, по страниците на излизащия в Ямбол ежедневник “Тракиец”, се разпалва доста яростна и емоционална дискусия.

Ямболци не могат да достигнат до единомислие дали паметниците да са два или един. Има предложение, паметникът да е трикрилна арка с колони и релефни изображения на обесените и моменти от миналото на Ямбол. Ямболският скулптор Йордан Кръчмаров предлага в паметника да се включи каменен кръст за храброст, бронзова статуя на Георги Дражев в цял ръст в граждански дрехи. При обсъждането на проекта през октомври 1936 г. се  иска и включване на войнишка фигура в композицията. Надделява мнението да присъства само фигурата на Г. Дражев, но предложеният  проект да се представи на общоградско обсъждане.

Не по-малък е спорът, къде да бъде поставен паметникът. Една част от присъстващите предлагат, той да се монтира пред Военния клуб, където е гробът на Г. Дражев. Другото мнение е, той да се монтира около мястото на обесване, в началото на Втория отдел на града – Каргон. Спор възниква и за легитимността на инициативните комитети по издигането на паметника, дори се прокрадват мисли за злоупотреби с набраните парични средства.

До м. октомври 1937 г. набраните средства са в размер на около 220 хил. лева, което дава основание в Държавен вестник да се обяви програма за изготвяне на проекто-модел за паметник на падналите през войните ямболци. До изтичане на крайния срок 24.11.1937 г. са постъпили 10 проекта, които са прегледани от жури. В него влизат – полк. А. Ангелов, Стоян Митев – кмет на Ямбол, Михаил Белоушев, арх. Христо Берберов, Васка Емануилова и Петър Кисилинчев – художници.

Журито не присъжда първа награда, но дава правото на няколко проекта да участват на повторен таен конкурс.

През май 1938 г. резултатите от конкурса са обявени. Той е спечелен от художника Илия Петров и арх. Иван Зидаров. Представлява скулптурна група от три фигури – офицер, знаменосец и войник с

имволизираща водачеството, бойната традиция, слава и суровата първична сила, както се казва в обосновката за проекта от авторите. Централната фигура е тази на ямболския революционер Георги Дражев, със знаме в ръка. Цялостната стойност за реализацията на проекта възлиза на около 600 хил. лева. Протокол от решението на комисията се изпраща в София до Министертвото на войната за одобрение и подпомагане с парични средства, което е факт през м. юли 1939 г.

Коментарите за този конкурс в ямболската преса не са от най- ласкавите. Основната критика е, че акцентът пада върху военния елемент и въпросът за отделен паметник на Дражев отново се поставя на дневен ред.

До м. февруари 1938 г. комитетът разполага с около 300 хил. лева. За събирането на пълната сума се разчита на Министерството на войната, както и на различни организации в Ямбол. За целта се разпространяват писма, с апел са събиране на средства.

Изработването на паметника се проточва във времето и чак към края на 1943 г. той пристига в Ямбол и както пише в. „Тракиец” скоро ще бъде поставен пред Военния клуб, на мястото определено от специалния комитет.

И ако в продължение на около 10 години, ямболци дискутират паметника, то информация за откриването му липсва. Нито в ямболския общински вестник, нито във в. „Тракиец” – излизащ редовно до октомври 1944 г. не се среща и ред за това.

По спомени на ямболци през есента на 1944 г. той се намира в Градската градина.

Обществените промени в България след 09.09.1944 г. и превратностите на ХХ век дават своето отражение в цялостния живот на българите. Те не подминават и паметника на Г. Дражев и загиналите във войните ямболци.

Ръководейки се от класово-партийни позиции ръководителите в Ямбол насочват усилията си в строителство на паметници и паметни плочи на загиналите в антифашистката борба. След построяването на паметник на Съветската армия в парка още през 50-те години на ХХ в., паметникът показващ устрема и героизма на героите се оказва забравен и ненужен. Почти тайно, той е демонтиран и преместен в сеновала на общината, където престоява повече от двадесет години.

Под влияние на общественото мнение през 70-те години на ХХ век, на проведено по инициатина на ГНС съвещание,  за съдбата и качествата на паметника се оформят две становища.

Според защитниците му, той е сложна композиция, която развива идеята, че при своя подвиг загиналите в името на България са водени от примера и саможертвата на Георги Дражев. И по-съществения аргумент за времето, в което се дискутира, че той е дело на един от големите български творци – Илия Петров, който като скулптур прави няколко творби, като ямболският паметник е от неговия ранен период. Аргументите на противниците се изчерпват с вида и оборудването на войниците – каските и раниците например, били от немски тип и напомнят, че през войните България е съюзник на Германия.

В последна сметка се стига до съгласието, Паметникът да бъде поставен на площадното пространство срещу моста в Каргона, намиращо се в близост и до мястото където е бил обесен Георги Дражев. Уточнено е, че това положение е временно и при изготвянето на новия градоустройствен план, той ще бъде преместен на по-подходящо място.

Така вече няколко десетилетия, той се намира в началото на квартал Каргон, тази част на града, която по време на Възраждането и национално-освободителните борби е мястото, съхранило българския дух и национално самосъзнание.

През годините от новото време, след 1989 г. „голготата” на паметника продължава. Отново се поставя въпросът за неговото преместване на друго място, за радост този път, поне засега само по страниците на местния печат.