Лазарки играят из село
Из „Летопис. Голямо Крушево“, Ст. Куцомеров, 2004 г.
„Лазаровден се празнува една седмица преди Великден. В празниците и обичаите на Голямо Крушево има особена красота. С колорит се откроява лазаруването, което нашенци наричат „Лазара“.
По време на Великите пости момите са се събирали на групи и са шиели своята премяна. Това ставало на завет. Обикновено този празник се провежда в неделя.
През Великите пости, момите са определяли лазарките, момата, която ще носи „Лазара“, тя трябва да бъде мома-сираче. Тази главна лазарка е носила символично „Лазара“. Той е бил по бяла риза, с разкопчани ръкави, поставени на две кръстати пръчки. Главата му била забулена с бяла мармара, завързана встрани. На рамото на „Лазара“ слагали подарени домашни кърпи и други подаръци. Сутринта групата лазарки се събират в дома, където през миналата година символично „Лазара“ е бил зарит в хамбара с жито.

Те са облечени с нови белкини сукмани, на пояса на кръста са поставяли пафти, престилки, а на главата бяла забрадка. Слагали накити и висулки с мъниста, парички и други. Всяка лазарка носела на кръста си отпред домашна кърпа.
На уречения ден групата, която се състои от четири лазарки плюс главната лазарка, която носи символично „Лазара“, се събира. И така групата е готова да лазарува по домовете. След като изпеят няколко лазарски песни, като играят хоро, тръгват от дом на дом. По улиците те пеят:
Подскокни, подскокни Лазаре, време ти е дошло Лазаре,
Ден година и половина, Лазаре .Събирайте се дружки,
Че Лазар е оживял и поискал премяна, каква беше премяната!
Една мъжка кошуля и един пояс маркизян и едно синьо сукно.
Влизайки в двора, лазарките пеят и играят тропливо хоро. Домакинята ги посреща със сито в ръце и ги „ръси“ с жито, с пожелание за здраве и берекет през годината. Символично „Лазар“ се носи от главната лазарка и прави поклон пред домакинята. Тя дава бакшиш-дарове, кърпа, яйца, сирене, пари и др. В двора се пее лазарска песен…
След обхождане на всички домове, те са отивали в дома, от където са тръгнали. Редица години дом на лазарките е бил домът на баба Неделя Изгорянкова. Идвайки в този дом, лазарките играят и пеят. Тук, на това място, се събират много хора – мало и голямо. В заключителната част лазарките пеят за младежите и девойките, които имат любовни отношения и са били кандидати за съпружеска двойка. Лазарките пеят песни и са надпявали младежите и девойките. Този обичай нашенци наричали надпяване на младежи. Накрая се провежда голяма гощавка с лазарките. Пеят и играят песни през нощта. А символично „Лазара“ поставят с дрехите в хамбара на стопанката. Всичко това става при присъствието на голяма публика от млади и възрастни хора“ .
Пролетен момински обичай РОМБАНА
Динка Ангелова, фонд „Етнография“, Регионален исторически музей – Ямбол
Благодаря за съдействието на Янка Лилова и за информацията на Елена Желева, Мария Филипова и Янка Лилова при изследване на обичая в село Ген. Инзово
През ХІХ и нач. на ХХ век в Ямболско съществуват селища, известни като „кариотски“(погърчени). Едно от тях е с. Генерал Инзово.
Пролетният момински обичай „лазаруване“ е известен в селото като „ромбана“. Съществуват няколко хипотези относно произхода на тази дума. Според Невена Даскалова-Желязкова(автор на книгата „Кариоти“), тя е в твърде близка езикова и смислова връзка със славянската дума „ромба“ (риза). Авторката се обръща и към речника на малоазийските българи, които носят втора риза, повтаряща по кройка и тъкан долната бяла риза, но синя на цвят, която се нарича „ромба“. Като взема под внимание сакралния характер на венчалната риза, която е част от обредното облекло на участничките в обичая „ромбана“ и това, че в Ген. Инзово до 30-те год. на ХХ век се носи наситено синя риза под сукмана, Н. Желязкова допуска, че е възможно да има известна смислова връзка между названието на обичая „ромбана“ с названието на ризата (ромб сред славянските народи и ромба при малоазийските българи).

Втората хипотеза битува сред населението в Ген. Инзово. Според тях името „ромбана“ произхожда от вида престилка, която е задължителна за всички лазарки. Това е т.нар. „ромбена“ престилка. Украсата ѝ се състои от едри бели ромбове, вписани един в друг на черен фон. Тук трябва да отбележим един любопитен факт.„Ромбената“ престилка е известна сред местното население с гръцката дума „фингар“ (луна). Като се има предвид факта, че в Ге.Инзово в края на ХІХ и нач. на ХХ век по-голямата част от населението е говорело гръцки език, трудно може да се приеме за вярно твърдението, че „ромбената“ престилка стои в основата на думата „ромбана“.
В старогръцко-българския речник съществува думата „ромбоу“(въртя), за която би могло да се допусне, че има отношение към танца, изпълняван от лазарките – той е зигзагообразен, както „се вие змия“. Дали глаголът ромбоу (въртя) стои в основата на думата „ромбана“ е трудно да се твърди категорично, но това е един възможен вариант.
Подготовката за лазаруване в с. Ген. Инзово не се отличава от останалите селища в региона. Започва две седмици преди Великден. В предварителната подготовка, свързана със заучаване на песните и танца, се включва и набавянето на венчални булченски костюми и задължителната ромбена престилка.
В обичая „ромбана“ вземат участие момичета в предженитбена възраст – от 15 до 17 години. Броят им е строго определен – седем, за разлика от останалите села, където играят неограничен брой лазарки.
Участничките се наричат ромбанджийки. Водачката на лазарското хоро е нуна (кума), а до нея играе нунтикули (подкума). Крайната мома е куйрукчийка, а останалите – песнопойки.
Съставянето на ромбанджийските групи в селото се извършва преди всичко на основата на дружеските отношения. За нуна се избира участничка и с добро имотно състояние, тъй като след обхождане на домовете, тя трябва да гощава ромбанджийките.
Облеклото е венчално, взето от невести, омъжени през годината. Червеното було или белият дюлбен са заменени от няколко цветни забрадки, като горната задължително е червена. Обути са с бели чорапи и везани терлици( за да не се чува шум, когато играят).
Натъкмени и нагиздени, лазарките се събират в събота, Лазаровден, в дома на нуната, откъдето започва ромбаната. Посещават всички домове, без тези, в които има наскоро починал. Във всяка къща те пеят и въртят ромбаната толкова пъти, колкото са младите хора в семейството.Репертоарът им е сравнително беден, изпълняват около 8-9 песни. Песента определя ритъма на лазарското хоро. То е несключено, зигзаговидно – „ситно и отсечено вървене с известна грация“.
В събота нощуват в дома на нуната, като всички моми спят под обща черга. Лягат, както са пременени и нагиздени. На следващия ден, Връбница, продължават лазаруването. След обхождене на домовете, момите отново се отправят към дома на нуната. Щом тя пристъпи къщния праг, към ромбаната с кърпа в ръка се спуска най-голямата буля или сестра на нуната и ги повежда. Последователно хорото се води и от другите омъжени жени в къщата, като се пеят песни в чест на нуната. През това време се събират роднини, съседки ,ергени, които се включват в хорото и то достига внушителна големина. По време на играта, нуната се пуска и кани своя любим на гощавка. Покана е отправена и към нейни близки и роднини, както и към изгората на нунтикулито.
На Великден нуната отново се подготвя за гощавка, но този път на нея присъстват само ромбанджийките. Всяка е подготвила и поднася на водачката кравай и пет червени яйца, от които нуната оставя в дома си четири и връща едно обратно. Поднасяйки кравая, момата целува ръка на нуната, както всяка булка целува ръка на кумата. Този ритуал, както и целият обичай лазаруване, е една генерална репетиция на девойките в предженитбена възраст за събитията, които им предстоят.
Към средата на миналия век обичаят замира. Възстановен е от самодейки към читалището в Ген. Инзово през 1962 г. Изпълнява се с голям успех и досега.
