Стефан Караджа – Сила, Подвиг, Спомен

Христина Женкова, фонд Възраждане, Регионален исторически музей – Ямбол

Тази година се навършват 180 г. от рождението на един от най-видните български  войводи – Стефан Караджа.

Неговата личност изиграва ключова роля в развитието на българската съпротива срещу османския поробител. Заедно с войводата Хаджи Димитър Асенов от Сливен и други 125 българи, през 1868 г. те преминават от Влашко в Българско и поемат по пътя към Балкана, по пътя на безсмъртието.

Родени са  в една и съща година – 1840, с един ден разлика / Караджата – на 11 май, хаджията – на 10 май /, а тяхната чета от 1868 г. е най-голямата в историята на българското национално освободително движение. Те водят неравни боеве на българска територия и остават завинаги на 28 години.

Проблеснала като метеор над поробеното Отечество, четата разбунва духовете, смущава и обърква управляващите в Империята, ускорява разрешаването на българския църковно-национален въпрос, т. е. признаването на българската нация и заявява за първи път толкова открито на Европа, че българите искат не само права, но и самостоятелно управление. Потвърждение на това са трите програмни документа, които войводите носят – Правилник на българското правителство, Прокламация до Великите сили и Мемоар до султана. Те целят да привлекат вниманието на Големите към реалното положение на българите. Мемоарът до султана, изготвен от Иван Касабов, за първи път поставя въпроса не само за икономически права и верски свободи, но и за независима и свободна държава.

Проявената храброст и героизъм на четниците взривяват българския робски мир от това време.

Подвигът на Ст. Караджа, х. Димитър и чета им е толкова велик, че по-късно се създават легенди за тяхното безсмъртие и въобще за безсмъртието на „тоз, който падне в бой за Свобода…”

Несъмнено Стефан Караджа притежава физическа сила, за която се носят легенди. Но притежава и голяма вътрешна и устояваща на трудностите сила. Нея той наследява от славните си предци Бимбиловци и Узунниколовци, от чиито родове са родителите му – Калина Сгурьова и Тодор Търнин. Караджата притежава силата да продължи напред след смъртта на майка си, в различните премествания на семейството до установяването му в Тулча през 1854 г. Силата да се включи в българската военна школа – Първа и Втора българска легия, където ще срещне съратници по съдба – Васил Левски, х. Димитър, дядо Жельо войвода. „Страшна хала, решителен и неустрашим…”, така го описват в легията. А за подвига им в боевете при белградската крепост, двамата с Васил Левски са наречени „Левове”. Силата до края да устоява веруюто, завещано от патриарха на българската революция Раковски, за четите и нашата свобода, но поставено на друго ниво. Четата на двамата войводи се проявява като емоционална инжекция за българското общество. Действията й, дори и обречените на неуспех, изваждат от забвение българите, облъчвани в продължение на пет столетия като рая, за да се стигне до посланието „Времето е дошло да вървя там, където ме очаква цял народ да си търсим правата.” Силата да убеди около 70 души да тръгнат след него там, където смъртта е сигурният вариант. Силата дори да не вдигне оръжие към противника-мюсюлманин /агата на с. Саръ яр, който дори след това им дава каруци за по-бързо придвижване/.

Силата да приеме боя с превъзхождащ го по численост враг още от стъпването на българския бряг и в петте битки на четата при Караисен, м. Карапанова курия, с. Вишеград и Канлъдере, където войводата е тежко ранен и заловен. Силата в подвига и смъртта. Ето как описва Христо Македонски залавянето на Стефан Караджа на 12 юли – беше привечер, едва ли имаше час до мръкване. Понеже турците настъпваха, не ни оставаше нищо друго освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред, толкова решително, като че ли излиза на сцената на някой парижки театър. Взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршумите, щото не можеше дори да върви. Войниците се нахвърлиха върху него и го завлякоха в стана си.”

На 30 юли 1868 г., в русенския затвор, приключва жизненият път на на 28-годишния войвода Стефан Караджа. Но той,  х. Димитър и останалите четници са вече легенда.

„Подвиг, славно събитие, епоха в нашата емиграция и на българското политическо и  умствено Възраждане, спомен за потомството, урок и пример за нас”, такава е оценката на Христо Ботев за четата от 1868 г. И същият ще използва силата на войводата в безсмъртната си поезия, където неговият герой все ще търси „ духа на Караджата…”