Пролетни празници: Лазаруване в Стралджа ● Лазарски обичаи от с. Маломирово

Лазаруване в Стралджа

(спомени на Ойка Пенева, род. 1920 г., Стралджа)

На тримерската сряда, след Сирни Заговезни, следобед се събирахме на мегдана и за първи път играехме буенек. В селото играеха две групи, защото то се дели на две махали. Групите бяха по 30 – 40 момичета. Аз съм играла 3 – 4 пъти буенек.

Всяка неделя през Великденските пости се събирахме и играехме буенек и тогава решавахме коя ще го води. Когато играехме, се подреждахме така: най-отпред заставаше водачката, до нея – момата, която ще „довожда“ буенека, след нея се нареждаха 3 – 4 момичета, а след тях – певиците, 4 момичета, които пеят две по две. След тях се залавяха останалите момичета, като от края оставаха най-малките.

В Стралджа буенек се играе два дни – на Лазаровден и Цветница. Сутринта на Лазаровден се събираме в дома на кумата. Облечени сме с алени чукмани (сукмани) и сини престилки. На главите ни – лазарски шапки, на гърдите ни – алтъни, всичко по нас грейнало, като на празник. И тръгваме да играем в чуждата махала. По пътя вървим и пеем. Ходим от къща на къща, там пеем на мома, на ерген, на булка, на войник, на овчар … Водачката повежда буенека, който се извива като змия. След първото завъртане, водачката пуска буенека, отива при стопанката и мята кърпа на рамото ѝ. През това време, буенекът се води от момата, която е наредена до кумата, затова се казва, че момата „довожда“ буенека. Момичетата са обути с терлици. След приключване на песента, стопанката ни дарява с пари и яйца и ние продължаваме по другите къщи. Така замръкваме в събота. В неделя сутринта пак се събираме, ама в този ден играем в нашата махала. На втория ден сме облечени с друга премяна – смесени пъстри чукмани и алени престилки. Някъде в ранния следобед приключваме с обхождането и отиваме на мегдана. Там вече са се събрали ергените, възрастни жени и ни чакат. Момчета, които имат приятелки от лазарките, ги викат да им играят. Избраната мома мята кърпа на рамото на ергена и започва да играе напред назад …

На мегдана си избирахме кръстник, който беше съгласен, нямаше някакви специални изисквания. Той тръгваше с нас, вървеше напред, а ние вървяхме след него и пеехме. Отивахме у тях, малко ша поиграем и си тръгвахме. На кръстник говеехме до Великден – не му говорихме. На Великден му ходехме на гости, носим му калпак и всяка носи по един пармак (великденски хляб) и боядисани яйца. Той ни подарява по едно перо. След това всички отиваме на мегдана и играем хоро.

 

Лазарски обичаи от с. Маломирово

(Описанието на обичая е от 1946 г., АЕИМ-София, № 93)

„На Сиромах Лазар, една неделя преди Връбница, момите, които ще стават лазарки, се събират на моравата. Тук идва всяка лазарка, а такава може да стане мома, която е навършила 18 години и не е по-стара от 22 г. Лазарките се събират на групи и избират „боянеца“ – мома, която ще води Лазара. За „боянец“ лазарките избират онази от тях, „която не е много либила, за да може берекета да стане през годината, да вали дъжд и да се роди жито“. Трябва да е едра на ръст, „за да е едро житото през годината“. Бояницата приема да стане такава само след като получи съгласието на родителите си и обещанието им, че те биха могли да нагостят лазарките. Родителите на боянецата, дори бедни, се съгласяват, защото „голяма чест е мома да стане боянеца“.

В събота, на Лазаровден, бояницата отива при всяка лазарка, за да я покани да спи у дома ѝ. Много от лазарките приемат поканата. Бояницата постила върху  рогозките обща постеля и лазарките лягат да спят. Към два часа след полунощ те се събуждат, за да отидат „на върба“. В момента на излизане от двора на бояницата, няколко момци се присъединяват към лазарките, „за да им кършат върба“. „Не бива момците много да са на брой, когато отиват за върба, защото не ще вали дъжд през лятото“ – забелязва майката на боянецата, която придружава момите лазарки. През целия път момите пеят и будят селяните. Стигнали при върбите, момчетата бързо се качват на върбата и започват да „кършат върба“. През това време момите събират сухи клони, за да запалят огън. Майката на боянецата е донесла малко жар на лопата и момите наклаждат огън, като заиграват и запяват около него. През това време момците са накършили върба и всички вкупом се връщат в дома на боянецата. Боянецата, заедно с две лазарки влизат в църквата, за да оставят върбата на олтара. След това лазарките се връщат у дома на боянецата и отново лягат да спят.

„Лазар“ се играе на Връбница. Сутринта рано всяка лазарка напуска дома на боянецата  и се връща в своята къща, за да се облече за „Лазар“. Две по две лазарките-приятелки се обличат с еднаква премяна… Някога лазарките са си приготвяли специална премяна за „Лазар“:  на главата си поставяли тарпош, върху челото – бабка, отзад на чукмана върху една кукичка в областта на пояса, са закачвали жълт гайтан.

Пременилите се лазарки отново се събират в дома на боянецата към 11 часа преди обед. Тук идват и селяни и селянки, близки на боянецата и на лазарките … Боянецата повежда „Лазара“, като застава отпред, до нея е нейната приятелка, която наричат „червивото пиле“, след туй се нареждат останалите лазарки, от които първите четири запяват лазарските песни, а другите лазарки ги отпяват. Най-напред отиват в поповия дом, където ги посреща той и неговите близки… После се отправят към дюкяните, като първо посещават бакалина. След това се отправят към мегданя, гдето играят и пеят на всеки, който е отишъл да ги гледа. Боянецата, като се отдели от „Лазара“, отива при човека, на който ще пеят, мята кърпа на рамото му и след като се върне на „Лазара“, казва на лазарките за кого и какво ще пеят. Боянецата и „червивото пиле“ играят с другите лазарки, но не пеят…

Старите жени са насядали на купчинки на мегданя и се любуват на хубавия „Лазар“… Привечер „Лазара“ се пръска и лазарките отиват в дома на бояницата, където е наредена трапеза. След като се нахранят, лазарките се прибират по домовете си.

На втория ден на Великден, всяка лазарка отива у бояницата на гости, като носи в кърпа завити кравай, кукла (вид великденски хляб) и две „вапцани“ (боядисани) яйца. Когато лазарката поднесе дара на боянецата, тя ѝ целува ръка, подава ѝ кърпата с дара и от този момент „отговява“ пред бояницата (лазарката „говее“ (не говори) от Връбница до Великден). Събрали се пак всички лазарки у дома на боянецата, изиграват „Лазар“. След това, придружени от момците, отиват на мегданя, гдето бояницата повежда великденското хоро.“