Пролетни празници: Лазарки играят из село ● Пролетен момински обичай РОМБАНА

Old Book Cover, Vintage Leather Books Front Texture, Ancient Brown Papers Isolated over White

Лазарки играят из село

Из „Летопис. Голямо Крушево“, Ст. Куцомеров, 2004 г.

„Лазаровден се празнува една седмица преди Великден. В празниците и обичаите на Голямо Крушево има особена красота. С колорит се откроява лазаруването, което нашенци наричат „Лазара“.

По време на Великите пости момите са се събирали на групи и са шиели своята премяна. Това ставало на завет. Обикновено този празник се провежда в неделя.

През Великите пости, момите са определяли лазарките, момата, която ще носи „Лазара“, тя трябва да бъде мома-сираче. Тази главна лазарка е носила символично „Лазара“. Той е бил по бяла риза, с разкопчани ръкави, поставени на две кръстати пръчки. Главата му била забулена с бяла мармара, завързана встрани. На рамото на „Лазара“ слагали подарени домашни кърпи и други подаръци. Сутринта групата лазарки се събират в дома, където през миналата година символично „Лазара“ е бил зарит в хамбара с жито.

Те са облечени с нови белкини сукмани, на пояса на кръста са поставяли пафти, престилки, а на главата бяла забрадка. Слагали накити и висулки с мъниста, парички и други. Всяка лазарка носела на кръста си отпред домашна кърпа.

На уречения ден групата, която се състои от четири лазарки плюс главната лазарка, която носи символично „Лазара“, се събира. И така групата е готова да лазарува по домовете. След като изпеят няколко лазарски песни, като играят хоро, тръгват от дом на дом. По улиците те пеят:

Подскокни, подскокни Лазаре, време ти е дошло Лазаре,

 Ден година и половина, Лазаре .Събирайте се дружки,

Че Лазар е оживял и поискал премяна, каква беше премяната!

Една мъжка кошуля и един пояс маркизян и едно синьо сукно.

Влизайки в двора, лазарките пеят и играят тропливо хоро. Домакинята ги посреща със сито в ръце и ги „ръси“ с жито, с пожелание за здраве и берекет през годината. Символично „Лазар“ се носи от главната лазарка и прави поклон пред домакинята. Тя дава бакшиш-дарове, кърпа, яйца, сирене, пари и др. В двора се пее лазарска песен…

След обхождане на всички домове, те са отивали в дома, от където са тръгнали. Редица години дом на лазарките е бил домът на баба Неделя Изгорянкова. Идвайки в този дом, лазарките играят и пеят. Тук, на това място, се събират много хора – мало и голямо. В заключителната част лазарките пеят за младежите и девойките, които имат любовни отношения и са били кандидати за съпружеска двойка. Лазарките пеят песни и са надпявали младежите и девойките. Този обичай нашенци наричали надпяване на младежи. Накрая се провежда голяма гощавка с лазарките. Пеят и играят песни през нощта. А символично „Лазара“ поставят с дрехите в хамбара на стопанката. Всичко това става при присъствието на голяма публика от млади и възрастни хора“ .

Пролетен момински обичай РОМБАНА

Динка Ангелова, фонд „Етнография“, Регионален исторически музей – Ямбол

Благодаря за съдействието на Янка Лилова и за информацията на Елена Желева, Мария Филипова и Янка Лилова при изследване на обичая в село Ген. Инзово

През ХІХ и нач. на ХХ век в Ямболско съществуват селища, известни като „кариотски“(погърчени). Едно от тях е с. Генерал Инзово.

Пролетният момински обичай „лазаруване“  е известен в селото като „ромбана“. Съществуват няколко хипотези относно произхода на тази дума. Според Невена Даскалова-Желязкова(автор на книгата „Кариоти“), тя е в твърде близка езикова и смислова връзка със славянската дума „ромба“ (риза). Авторката се обръща и към речника на малоазийските българи, които носят втора риза, повтаряща по кройка и тъкан долната бяла риза, но синя на цвят, която се нарича „ромба“. Като взема под внимание сакралния характер на венчалната риза, която е част от обредното облекло на участничките в обичая „ромбана“ и това, че в Ген. Инзово до 30-те год. на ХХ век се носи наситено синя риза под сукмана, Н. Желязкова допуска, че е възможно да има известна смислова връзка между названието на обичая „ромбана“ с названието на ризата (ромб сред славянските народи и ромба при малоазийските българи).

Втората хипотеза битува сред населението в Ген. Инзово. Според тях името „ромбана“ произхожда от вида престилка, която е задължителна за всички лазарки. Това е т.нар. „ромбена“ престилка. Украсата ѝ се състои от едри бели ромбове, вписани един в друг на черен фон. Тук трябва да отбележим един любопитен факт.„Ромбената“ престилка е известна сред местното население с гръцката дума „фингар“ (луна). Като се има предвид факта, че в Ге.Инзово в края на ХІХ и нач. на ХХ век по-голямата част от населението е говорело гръцки език, трудно може да се приеме за вярно твърдението, че „ромбената“ престилка стои в основата на думата „ромбана“.

В старогръцко-българския речник съществува думата  „ромбоу“(въртя), за която би могло да се допусне, че има отношение към танца, изпълняван от лазарките – той е зигзагообразен, както „се вие змия“. Дали глаголът ромбоу (въртя) стои в основата на думата „ромбана“ е трудно да се твърди категорично, но това е един възможен вариант.

Подготовката за лазаруване в с. Ген. Инзово не се отличава от останалите селища в региона. Започва две седмици преди Великден. В предварителната подготовка, свързана със заучаване на песните и танца, се включва и набавянето на венчални булченски костюми и задължителната ромбена престилка.

В обичая „ромбана“ вземат участие  момичета в предженитбена възраст – от 15 до 17 години. Броят им е строго определен – седем, за разлика от останалите села, където играят неограничен брой лазарки.

Участничките се наричат ромбанджийки. Водачката на лазарското хоро е нуна (кума), а до нея играе нунтикули (подкума). Крайната мома е куйрукчийка, а останалите – песнопойки.

Съставянето на ромбанджийските групи в селото се извършва преди всичко на основата на дружеските отношения. За нуна се избира участничка и с добро имотно състояние, тъй като след обхождане на домовете, тя трябва да гощава ромбанджийките.

Облеклото е венчално, взето от невести, омъжени през годината. Червеното було или белият дюлбен са заменени от няколко цветни забрадки, като горната задължително е червена. Обути са с бели чорапи и везани терлици( за да не се чува шум, когато играят).

Натъкмени и нагиздени, лазарките се събират в събота, Лазаровден, в дома на нуната, откъдето започва ромбаната. Посещават всички домове, без тези, в които има наскоро починал. Във всяка къща те пеят и въртят ромбаната толкова пъти, колкото са младите хора в семейството.Репертоарът им е сравнително беден, изпълняват около 8-9 песни. Песента определя ритъма на лазарското хоро. То е несключено, зигзаговидно –  „ситно и отсечено вървене с известна грация“.

В събота нощуват в дома на нуната, като всички моми спят под обща черга. Лягат, както са пременени и нагиздени. На следващия ден, Връбница, продължават лазаруването. След обхождене на домовете, момите отново се отправят към дома на нуната. Щом тя пристъпи къщния праг, към ромбаната с кърпа в ръка се спуска най-голямата буля или сестра на нуната и ги повежда. Последователно хорото се води и от другите омъжени жени в къщата, като се пеят песни в чест на нуната. През това време се събират роднини, съседки ,ергени, които се включват в хорото и то достига внушителна големина. По време на играта, нуната се пуска и кани своя любим на гощавка. Покана е отправена и към нейни близки и роднини, както и към изгората на нунтикулито.

На Великден нуната отново се подготвя за гощавка, но този път на нея присъстват само ромбанджийките. Всяка е подготвила и поднася на водачката кравай и пет червени яйца, от които нуната оставя в дома си четири и връща едно обратно. Поднасяйки кравая, момата целува ръка на нуната, както всяка булка целува ръка на кумата. Този ритуал, както и целият обичай лазаруване, е една генерална репетиция на девойките в предженитбена възраст за събитията, които им предстоят.

Към средата на миналия век обичаят замира. Възстановен е от самодейки към читалището в Ген. Инзово през 1962 г. Изпълнява се с голям успех и досега.