За Ямбол през Османския период и Възраждането /ХІV – ХІХ в./

/кратък обзор/

Христина Женкова, фонд Възраждане, Регионален исторически музей – Ямбол

През пролетта на 1373 г., след шестмесечна обсада от войските на Тимурташ паша, Средновековната ямболска крепост Дъбилин пада под властта на османците. Крепостта е почти изцяло разрушена от завоевателя. Част от българското население е избито, друга част поема към робските пазари, намерили своя разцвет през този период, поради притока на „стока” от местата на военните стълкновения. Според османския хронист Саадедин  ходжа „правоверните войници се сдобили с голямо количество дрехи и плячка …достойна за някой цар…” Робството като явление,  в Ямбол не се наблюдава, но през следващите два века и половина, бюрократично получава регламентация, в „Закона за пазарния бач” на Ямбол /втората половина на ХVІ век/.

С овладяването на  крепостта, османците получават „онзи ключ”, който им осигурява достъпа до по-важните български центрове към Черноморското крайбрежие, Североизточна България и Подбалкана.

Останалите живи българи са заселени южно отвъд р. Тунджа в новосъздадена махала Каргон /отвън крепостта/, която до края на ХVІІ в. е отделно село в състава на Ямболската каза.

Упоритата няколко месечна отбрана на ямболци впечатлява завоевателя. Смята се, че именно тук, оценявайки героизма и храбростта на българите,  Тимурташ паша организира  първия отряд „тайфа – и войнуган”.

Войнуганите се очертават като числено най-голямата категория измежду групите население със специални задължения в българските земи.

Дори и като категория привилегирована рая, войнуците от Ямбол оказват съпротива на властта. Така, в средата на ХV в., султан Мурад ІІ изселва част от ямболските войнуци в Панагюрско.

В административно отношение Ямбол и регионът са включени в състава на Никополския санджак. Градът става център на вилает и седалище на кадия.

По време на османската експанзия в българските земи Средновековната ямболска крепост е изключително важен стратегически пункт. Поради това, заедно с натрупването на войски, още в края на ХІV в. започва усилена мюсюлманска колонизация – заселници от Мала Азия, главно юруци, татари и черкези, изповядващи исляма.

Най-рано, още в средата на ХV в. се заселват юруците.

През ХVІ и ХVІІ в. в Ямбол се появяват еврейско, арменско и циганско население. Евреите се заселват  във връзка с построяването на Безистена и разрастването на градския пазар. В средата на ХVІ в. еврейската общност се обособява в отделна махала и през 1834 година си построява  два молитвени дома /синагоги/. След  три десетилетия те изграждат и еврейско училище.

Последната четвърт на ХVІІ в. е времето, когато в Ямбол е регистрирана арменска общност.

Тази, както стихийна, така и целенасочена тюркска колонизация, за кратко време укрепва господството на османците. Стратегическото място на града е причината, още от средата на ХV в., той да се превърне в един от градовете – еталони на новата власт, както в битово, така и в културно и религиозно отношение. По брой на население той е шести по големина в българските земи след София, Никопол, Русе, Пловдив и Плевен.

Подобно на други градове и тук държавната власт преминала в ръцете на завоевателя се изявява и чрез строителството на култови и обществени сгради, и ансамбли. Построени са огромни обори за животни, складове за зърнени храни, ханове, хамами /бани/, казарми, големият каменен мост на  р. Тунджа /1435 г./ и други солидни обществени сгради. Главното средищно ядро на града се оформя в края на ХV в. и началото на ХVІ в. и се определя от Ески джамия, Безистена и мостовата баня.

Ямбол, развитие на градоустройствената схема- селищна среда 15 – 19 в., по М. Харбова, БАН 1991 г.

Известният османски пътешественик Евлия Челеби, посетил нашите земи през пролетта на 1667 г., дава интересни сведения за града от този период. „Това е един приятен град – пише той – с хубав въздух и вкусна вода, с градини и лозя, разположени на една височина и гледащи към Тунджа…” По това време, градът е разделен на 17 махали и има около 3500 къщи.

През ХVІІІ в. българските махали в Ямбол  се увеличават и в града започва да се води активен културно-религиозен живот.

Ямбол, стари къщи, ул. „Криволак“ пощенска картичка

В средата на XVI в. повишеното самочувствие на ямболци намира израз в изграждането и на християнски молитвен дом. Това са църквите „Св. Георги“ и „Св. Троица“, които изиграват ролята си за съхраняването на българския етнически модел и  идентичност на населението в Ямбол. И през следващите векове, за християните от града и близките села двете каргонски църкви са основния елемент на културната им система. На практика, те се превръщат в опора и регулатор на нравствените норми.

В началото на ХVІІІ в. се забелязва потребност от нов тип образование, предизвикана от започналите, макар и бавни промени в стопанското и духовно развитие на българското общество. Основното измерение в движението за новобългарска просвета е преходът от килията към модерното светско образование.  В културната система на градските центрове, просветната функция на църквата е най-ярко изразена. Първото училище в Ямбол е открито  през 1805 г. от х. Неофит от Сливен. То се помещава в килиите на метоха към църквата „Св. Георги”, а първите учители са църковните служители към храма. Изпълнявайки едновременно църковните и мирските си задължения, те опазват българските просветно-културни традиции.

Най-големи заслуги за утвърждаването на българския език като основен в училищата в Ямбол има народният учител Добри Чинтулов, който полага основите на класното училище в града. В сключеното спогодително с църковното настоятелство е отбелязано, че той се задължава да преподава на български. Продължават съществуването и двете взаимни училища към Каргонските църкви. През 1856 – 1857 г. Анка Александрова разкрива първото обществено девическо училище.

Едновременно с процеса на въвеждане на българския език в училищата се наблюдава и  ескалиране на борбата срещу гръцкото духовенство и влиянието на Цариградската патриаршия.

Окончателният разрив на ямболци с владиката и върховенството на гръцката църква става на 18 октомври 1866 г., когато в храма „Св. Георги” отново не е допуснат владиката, за пореден път са изгорени гръцките книги. От тази дата вече не се поменават в молитвите имената на владиката и патриарха, и службите се водят на български език.

Финалът на църковно-националните борби е обявяването на независимостта на българската църква на 28 февруари 1870 г. и узаконен  с ферман от Високата порта. Според екзархийския устав Ямболската каза преминава  под върховенството на създадената през 1873 г. Сливенска епархия.

В началото на 30-те години на ХІХ век  югоизточните български земи, включително и ямболските, преживяват един от най-сериозните демографски трусове в своята история. Това е масовото преселване на българи на север от р. Дунав, главно във Влахия и Южна Бесарабия. В паметта на поколенията преселници, както и на съвременниците, този драматичен акт, свързан с клаузите на Одринския мирен договор от 1829 г., е известен като „Голямото преселение”. С отстъпващите руски войски тръгват хиляди, като само от Ямбол броя на преселниците  надхвърля 7279 души.

Най-компактно ямболци се заселват в Болград и Браила.

За известен период от време Ямбол е почти обезбългарен. Той губи значението си на солиден занаятчийски център, тенденция, която не се променя до Освобождението. От един турски документ се вижда, че от 300 български къщи в Каргон са останали само 25.

Фрагмент по проект за завеса на ямболското читалище, 30-те години 20 век, автор Иван Славов

Като най-важна общонационална институция, осъществяваща здрава духовна спойка в българската общност, „Благодетелното българско читалище” в Ямбол е най-старият културен институт в града. То е създадено през 1869 г., но препратки за читалищна дейност има още от 1862 г., когато в града се завръща даскал Ради Иванов Колесов.

Ямбол дава на България изтъкнати културни и просветни дейци като Ради Иванов Колесов, Александър Зограф, Димитър х. Иванов, Злати Паламидов и др.

Хайдутството е многовековно, общобалканско и българско движение, срещу чуждото етническо подтисничество и срещу всички форми на правна, гражданска и религиозна дискриминация. То намира своите проявления и в Ямбол през периода на османското владичество.

От Ямбол излизат народните хайдути Жельо войвода, Никола Мавродиоглу, Христо Ямболченина, Коста войвода, Гълъбу Руси, Кара Добри и др. Със своите чети и  действия  те дават своя принос за градивното самочувствие и укрепване на националното ни самосъзнание.

В началото на 70-те години на ХІХ в., когато българското революционно-освободително движение достига кулминация, Ямбол не прави изключение от общите закономерности в социално-икономическото развитие на българското общество. Позициите на българското население, значително намалели след демографския трус, преселването от 1830 г., вече са възстановени. В края на 1876 г. българите в казата съставляват 78 % от населението. Това от своя страна, води до нарастване влиянието на българските занаяти, свързани с местния пазар. Прибавени и 20-те чифлика в околностите на Ямбол, вече говорят за едно оживление в търговския обмен с Одрин и Цариград. Паралелно с това, вече и тук се усеща чуждоземната конкуренция. Дори откритата през 1875 г. ж.п. линия Търново – Сеймен – Ямбол   не допринася за утвърждаването на местните търговски артикули за вътрешния пазар.

Създаването на ямболския революционен комитет не е случаен факт, за неговото реализиране са налице необходимите предпоставки. Съществуват, макар и оскъдни данни, за тайна организация, предшестваща комитета в Ямбол  и поставяща си за цел подготовка за въоръжена борба. Сведенията, въпреки тяхната несигурност, дават основание да се говори за наличие на революционно ядро преди 1873 г. Те са свързани с името на народния учител и бунтовник Ради Иванов Колесов, който сформира около себе си революционен кръг. На техните сбирки се пеели бунтовни песни и са учили младежите на талим  стрелба.

В края на 1872 г., след лична среща между Апостола Левски и Георги Дражев се взема решение за създаване на комитет, който става реалност два месеца след обесването на Апостола. На 23 април 1873 г. – Гергьовден, в дома на Дражо х. Георгиев се събират около 12 съмишленици, които основават Ямболския таен комитет. За председател е избран Георги Дражев.

След разделянето на България на четири революционни окръга, Ямбол влиза в състава на Втори Сливенски, с главен апостол Иларион Драгостинов.

За кратко време комитетът в Ямбол развива интензивна политическа и военно-техническа дейност. Въпреки положените усилия, при избухване на въстанието в Сливенски окръг, ямболци са готови повече духом, отколкото военно-технически. Закупеното оръжие е малко и недостатъчно. Има и предателство, което води до арести и обиски в града.

Въстаническата група, която излиза от Ямбол на 2 май 1876 г., начело с Георги Дражев, се включва към четата на Стоил войвода в Сливенския балкан. Обединената чета влиза в няколко сражения с редовната турска войска и на 12 май е разбита. Дражев е заловен и е осъден от военно-полеви съд на смърт.

След разгрома на четата на Дражев и Стоил войвода, беззаконието, безчинствата и анархията в целия Сливенски санджак се засилват. Реална опасност за живота на българите в Ямбол има след погрома на с. Бояджик (17 май 1876 г.) от армията на Шефкет паша. На връщане от селото, той се установява в града, насочва артилерия и подготвя унищожението на целия Каргон. Благодарение застъпничеството на влиятелния  Исмаил Хакъ паша  градът е спасен.

Опитът за масово народно въстание във Втори сливенски революционен окръг е безуспешен, но големият сблъсък тепърва предстои.

На 12 април 1877 г., манифест на  император Александър ІІ обявява началото на тринадесетата война между Руската  и Османската империи, която влиза в историята на българите като Освободителна.

В хода по подготовката на войната, в сформираното българско опълчение се включват около 37 ямболци, между които и бъдещите създатели на новата българска войска полк. Георги Янков, ген-майор Георги Иванов и капитан Стефан Любомски.

На четвърта опълченска дружина, взела участие във войната, главнокомандващият връчва знаме, изработено от ямболския преселник в Браила Иван Параскевов и неговата дъщеря Стилияна. Това знаме, влязло в историята като „Браилското знаме”, след Освобождението става първообраз на българския национален трибагреник.

По време на големите бойни операции, Ямбол остава  встрани от сраженията. Неговото разположение, близостта на проходите и пътищата, които преминават около него, му отреждат място в плановете и на двете воюващи страни за крайния етап на войната.

На 5 /17/ януари 1878 г. в почти безлюдния град навлизат частите на 23 Донско-казашки полк, начело с полковник Николай Яковлевич Бакланов. На този ден, Ямбол е освободен от османско владичество и започва нов живот в условията на Временно руско управление.

След приключване на военните действия и подписване на Сан-Стефанския мирен договор, около града се установяват частите от корпуса на ген. Скобелев. По негово предложение, руснаци и българи от Ямбол и околните  села започват строителство на първия в България храм на българо-руската бойна дружба „Св. Спас и Ал. Невски”. В него, като реликва, се съхранява списък с имената на 499 български опълченци и 462 руски войници и офицери, дали живота си за българската свобода.