Жельо Христов Чернев – войводата, за когото България беше над всичко

Христина Женковa, фонд Възраждане, Регионален исторически музей – Ямбол

Едно от най-забележителните и важни събития в националната ни история е Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Срещу армията на Османската империя се изправя една не по-малобройна и по-малко силна войска – обединената армия на Руската империя, включваща по това време руси, украинци, белоруси, финландци и поляци, сърби, румънци и черногорци. За успеха на тази поредна военна кампания допринасят и над 12-те  хиляди български опълченци, които в някои сражения са основният фактор за победата. Статистиката посочва и 25 хиляди въоръжени доброволци, организирани  като самостоятелни чети, действащи в тила на турската армия като преводачи, разузнавачи и съгледвачи. С течение на годините подвигът на тези герои се позабравя, но тяхната рискована дейност е не по-маловажна от битките на бойните полета.

Името на Жельо Христов Чернев /дядо Жельо войвода/ се свързва с неговата четническа и войводска дейност. По-малко известна за широката публика част от неговия жизнен път е участието му в три войни: Сръбско-турската от 1876 г., Освободителната руско-турска война от 1877 – 1878 г. и войната за българското Съединение от 1885 г.

Участието на ямболския войвода в Освободителната война е отбелязано в редица документи, дописки и спомени. Анализирани и съпоставени, те дават представа за конкретния принос на войводата в най- голямото и паметно за нацията ни събитие.

След участието си в Сръбско-турската война от 1876 г., войводата се връща в Браила при семейството си. По това време той е вече на 50 години, натрупал значителен както житейски, така и поборнически опит. Съпругата му Мария е домакиня, а дъщеря му Василка, кръстена на Апостола Левски, е на четири години. В Браила, един от центровете на българската емиграция духовете се възпламеняват още при подготовката на военните действия. В центъра на събитията са и Жельо войвода и неговият съратник и приятел Панайот Хитов. По разпореждане на Главния щаб на руската армия те получават разрешение да създадат български чети, които да действат на родна земя. Четата на Жельо войвода е сформирана и снабдена със знаме. Създадена в околностите на Елена, тя наброява, в зависимост от задачите, до 300 души и заема позиция на гребена на Карабунар. Основната ѝ задача е охрана на руските части от Котленския отряд, разузнаване на движението на турските части в района, както и защита на местното население от башибозушките шайки.

В края на 1877 г. четите на Дядо Жельо и Панайот Хитов се сливат  в сборна чета, наброяваща около 1000 души, която слиза към Жеравна и Градец и се включва в действията на разположените около Котел опълченски формирования, с цел охрана и защита на населението.

За участието и дейността си по време на Освободителната война през 1889 г., съгласно приказ № 46 на Военното ведомство от 30 януари, се награждава „със солдатски сребърен кръст За Храброст, четвърта степен бившия български войвода Жельо Христов, за неговата жива деятелност, която е показал във време на войната за освобождението на България, посредством събирането на чети, и за участието му в Сръбско-българската война 1885 г.“

На 30 май в с. Карапча /дн. Маломир/ приключва бурният жизнен път на Жельо войвода, засвидетелствал в многобройни битки себеотрицанието си пред олтара на Свободна България.