2 април – Международен ден на детската книга

Болен

от Ран БОСИЛЕК


Драги ми Смехурко,

Болен бях. Оздравях. И сега ти пиша, какво си претеглих от новата болест. Аз откак се помня, много съм лудувал, много съм си патил, но досега нивга не бях боледувал. Не знаех, о, братко, че здравето било тъй мило и сладко. Съвсем ненадейно тая пуста болест на легло ме сложи. Уплаши се много баба Цоцолана.

— Инфлуенца, Боже! Оле, Патилане! Стана тя що стана! И мене ще хване! Че какво ще правим, ако легнем двама!                                                                        — Не плаши се, бабо! Моята дружина не ще ни остави.

И много не мина, при мене пристигна патиланчо Данчо. Щом ме зърна, викна:

— Бате Патилане, какво чудо стана? Сред бял ден си легнал! И защо тъй гледа баба Цоцолана? Какво страшно има?

— Нищо, Данчо, нищо. Тая нова болест и мене събори.

Данчо отговори:                                                                                                           — Новата ли болест? Недей се страхува! Ще доведа татко. Той нали е доктор, лесно я лекува.

И Данчо изскочи. След малко пристигна Данчовият татко. Щом влезе, и рече:

— Де го да го видя тоя Патиланчо — прочутият бате на нашия Данчо.

И той ме прегледа, лекарства написа и на баба рече:

— Нищо страшно няма. По три жълти праха всеки ден ще взема. Ще прави гаргара. И в носа му капки начесто ще капваш. Па и ти си капвай и прави гаргара, за да се предпазиш, макар да си стара. Но най-важно, гледай строго да го пазиш — три дни да не става. И цяла неделя навън да не мърда. С никакви другари да не поиграва. Че таз нова болест лесно се предава.

Това като рече, вярвай ми, Смехурко, сякаш с остро ножче на две ме пресече. Да лежа три дена и цяла неделя другар да не видя! Кажи ми, как може сърце патиланско това да изтрае!

Но докторът никак не иска да знае! Спокойно излезе.

Лекарствата купи баба Цоцолана. И моята мъка отсега настана. Прахове горчиви, капки и гаргари и далеч от мили и верни другари!… Но моят Татунчо, котаракът славен, утеха ми беше. Мъркаше ми сладко, до мене седеше. Бабин Дебеланко, и той ме тешеше. Гледаше ме жално, тихичко скимтеше. Искаше да каже:

— Не си ти за болест, весел Патилане. Ти скоро ще станеш, и твоето царство тук пак ще настане.

И баба към мене много добра беше. С моите лекарства и тя се цереше.

Една сутрин рано тя сам ме остави. Погледнах котака, после Дебеланко и на ум си рекох:

„Ще им дам лекарства, и новата болест няма да ги хване. Те поне да ходят весели и здрави. Баба Цоцолана нали така прави?“.

Налях им в устата по малко гаргара и в носа им капнах от лютите капки. Те прихнаха лудо, скочиха веднага, блъснаха се в стола, лампата свалиха. Баба се притече. Те се не смириха. Тя с поглед ме стрелна и строго ми рече:

— Слушай, Патилане! Да не беше болен, знаеш що те чака! Но и то ще стане, като оздравееш. Съвсем друга песен тогаз ще запея!

Мина ден и други. Аз се попривдигнах. Но вън не излизах. Мойте патиланци всеки ден редовно от двора крещяха:

— Бате Патилане, кога ще излезеш, та в нашто царство радост да настане?

Един ден набързо прозорец отворих и викнах високо:

— Патиланци верни, скоро ще се срещнем. Но вий се пазете! Аз като изляза, други да не легне! Като баба всички до един сторете! Преди да сте болни, лекарства вземете! Сега за лъжици чорбени идете! Аз ще ви налея на всички гаргара, а вий си капнете от моите капки сами в носовете!

И хукна веднага моята дружина. С лъжици се върна. Налях им гаргара. Капките им дадох. Доде се обърна, баба Цоцолана здраво ме прегърна, па ме поналожи и сърдито рече:

— Ти да не си мислиш, че ще се размине! Не си болен вече. Така ли се, щурчо, лекарство разлива!

Пламна ми сърцето и викнах зарадван:

— Бабо, да си жива! Никога тъй сладко ти не си ме била!

И аз се изкопчих, вън весел изскочих и викнах юнашки:

— Да се веселиме! Здравейте другари! Не съм вече болен! Тупаничка здрава баба ми удари!

— Ура! Жив бъди ни, бате Патилане! Капнахме си капки! Сега няма нивга болест да ни хване!

И кихаха дружно малките нослета, и далеч избяга болестта проклета. Пази се от нея, драги ми Смехурко!

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен: Весел Патиланчо

От „Патиланско царство“, 1927 г.